Прости ми

Обичаш да ти превеждам смисъла.
My closet's full of dresses I'll never wear
My life ia full of people
But you're my only friend
My best FRIEND.
Прости ми, че винаги ти превеждах смисъла вместо да го схвана. Прости ми, че в преследване на мъжа, пропуснах да видя в него човекът, който не ме обременява с наследството на грешките на другите. Прости ми, че гледах на помощта ти като на обикновена услуга да ти се махна от главата. Години след това надниквам в смисъла на безрезервната постоянна работа с едничката цел да ме подкрепиш по начин, който ще ме остави да мисля, че съм се справила сама. Няма друг мъж, който би го направил. Защото друг мъж не би го направил, това не е мъжко, това е приятелско. А ти си моят приятел. Прости ми сълзите - плакала съм, че не ме обичаш като жена. И това докато ме издигаш като личност, професионалист, мечтател. Издигна ме дори в твой приятел. Няма друг мъж, който би го направил. Прости ми, научи ме да простя. Няма друг мъж.

Не помня имена

    Нaвън  е студено, чаят ми е много топъл, а пилешката супа ми я подариха в знак на благодарност и е докарала от 200км. Добър ден, господине! Поздравявам те както се поздравява непознат, защото ти отне нотариалния ми акт за собственост от деня си. Съответно не виждам за нужно да ти обрисувам моя. Станах рано, изпратих скъп приятел на път, успях да задраскам 12 задачи от графика се и се прибрах. В момента имам време да пиша нещо си с много букви, които ти мразиш, защото тя те взе. Дааа, ама тя ми даде време. Не искам да пиша тази дума с главни букви, за да не плагиатствам от книгата за Север. Звъннах на стара приятелка, чистих, изкъпах се по никое време и си натъпках 6 пуканки в устата едновременно. Забелязах, че автомонтьорът ми се усмихва. Твърде вероятно е да ме псувал на ум, натякнах пропуск, оказва се лично негов. Двама мъже ме пуснаха на ляв завой. Разплаках се на песен по радиото. Забравих къде ми е телефонът. Наистина, изкарах без него 2 часа. Обичам да зяпам нещо друго. Сега пия чай права, до прозореца. Гледам лавандулата и се сещам, че така и не ми купи. Щях да ти я платя. Ти не купуваш лавандула, само ужасно капризни орхидеи, защото ти се струват много красиви. Самият ти си орхидея, която се гледа през стъкло ... или екран на телефон. А аз съм една изискваща вода, умерено количество слънце и много сянка лавандула. Казваше, че лавандулата е плевел, който мачкат за етерично масло. Е, такава съм, дадох ти да ме задушиш, изцедиш и превърнеш в благоухание. Не предвиди, че като всеки бурен, си намирам път, избуявам между плочките и пукам асфалта. Не знам дали има етерични масла от щастливи растения, но аз със сигурност съм била едно от тях докато не се появи тя. Благодаря й, върна ми времето за 12 задачи днес. Всеки предишен ден беше само с 1. Върна ми погледа, разбрах, че е есен, хората се обират един друг, тетрадката по математика за 5ти клас е бяла. Това го видях в тролея. Та, така. Днес действах. Хапнах пилешка супа, много е вкусна и е направена с много любов, я след това докарана с грижа. Но не е моята. Чаят ми е топъл. Навън е студено. Усмихнат ден, Господине, и успешен живот. Извивайте, не помня имена!

Ще си вдигна телефона

    Ще те чуя. Ще те изслушам. Ще страдам с теб, дълбоко и истински, така както единствено ние с теб можем да изживяваме страданията на другия - много по-осезаемо от собствените си. Ще те оценявам когато всички останали не го правят. Ще ти натрапвам мнението си за незначителните неща докато ти напомням, че сам трябва да анализираш и чувстваш значимите. Ще запазвам листа, бележки, аромати. Ще си отварям чантата и все нещо ще ми напомня за теб. Ще виждам колата ти в огледалото за обратно виждане и ще се наложи рязко да натискам спирачки, защото незабелязано съм настигнала колата пред мен, опитвайки се отчаяно да видя кой е шофьора зад мен. И може би ще дойде моментът, когато очите ми се навлажнят, там в задръстването ... от разкото спиране. И ще ти вдигна телефона докато звъниш невероятно настойчиво, а ти както винаги няма да се интересуваш защо звуча така. Ще млъкнеш в очакване да ти споделя - ние така правим, а аз ще загубя бройката на секундите, отредени ми да наруша мълчанието. Ще чуя, че се радваш да ти вдигна телефона. Ще ти разкажа, че винаги ще ти вдигна телефона, защото си най-добрият ми приятел, че те обичам и ценя. Ще спомена също и много честно - знам каква е целта на обаждането ти и не-няма да се върна при теб. Дори и да ме вземеш със всичките ми странности, със всичките ми недостатъци и без да имаш купчина изсисквания към мен. Дори да си готов да приемеш кошмарите ми. Няма да се върна, защото не съм нищо по-малко от някой друг в което и да е отношение. Не вярвам на глупостите ти, че си схванал късно кое е истински ценно. Просто не искаш мен, не се включвам в изискванията ти. И не, няма да се върна, защото се разкайваш. Просто няма. Разбирам какво значи мълчанието ти и го чета, както чета регистрационния номер на колата зад мен. Само че никъде в Закона за Движение по Пътищата не пише, че си длъжен да прочетеш табелката на задната кола! Правя го по желание, с мълчанието ти е същото и макар не винаги да се зазяпвам по коли в задръстването, няма случай, в който да не знам какво се крие в мълчанието ти, както и в онзи поглед, в който намирам себе си. Няма да се върна, защото ти не ме намираш там.                  Съчувствам ти, че ти е трудно без мен. И ако искаш да е честно, съпреживей с мен трезвия прочит на твоята истина - не заслужавам усилията ти. И не се обиждай вместо мен както всеки път когато някой е срещу мен. Няма смисъл. И няма да се върна, колкото и да километра да караш след мен, просто ще се постарая да не спирам рязко, да не ме удариш, макар че този път няма да боли, нали съм в ламаринена обвивка!!!

(Без)възвратна точка

        Запознаваме се. Смеем се. Харесваме се. Говорим само добро зад гърба си.
Опознаваме се. Смеем се заедно. Разделяме се с хора на които държим. Мълчим си заедно. Започваме нов живот. Подкрепяме се. Заедно. Печелим поединично, но се грижим един за друг. Заедно. Губим, но не обръщаме внимание и вече това заедно се размива. Нямаме тайни един от друг, нямаме ден, в който да не сме споделили всичко или поне нещо, най-най незначимата дреболия. Защото е значима. Привързваме се. Аз се привързвам до влюбване. До огромна, всеопрощаваща любов. Ще гледам да махна излишното, защото не обичаш да четеш. Но ще прибавя най-известната кино и житейска истина, която ми напомни някой, с когото скоро се запознах - само една бяла нинджа може да убие друга бяла нинджа. Ще перефразирам на "само една въобразена любов може да убие друга въобразена любов." На всяка любов, дори въобразена, се дава по нещо. Дава, а не влага. Това получих от моята любов, кристално разграничаване и слагане на двата глагола в различни по големина и цвят картонени кутии. И тук трябва да цитирам теб. Но ми е трудно. Напоследък пропускам всичко трудно, защото най-добрият ми приятел не ме подкрепя в трудностите. Не е с мен в битките ми. Не се сражава на моя страна. Не воюва изобщо. Може би се е умиротворил. Възможно е и да се е насочил борбата срещу мен. Срещу съществуването ми, да влага сили да отблъсне някой, който го обича много. А аз съм уморена от тази любов. Уморена съм от всичко - физически, умствено, душевно ... уморена съм до пълен отказ да те чуя и започвам да хапя ... от умора, ревност, несподелени чувства, които ти няма как да споделиш, защото не ти давам възможност. Ревността вече не ме разяжда отвътре, тя е извън мен, но ме хапе. А аз отвръщам когато ме ухапят. Яростно. Ожесточено. И те наранявам. Ти не си главният герой като в онази книга, защото той не беше страхливец и не разказваше мъжката гледна точка. Може би защото си истински. Само любовта ми към теб е въображаема. При любовта се изключват инстинктите за самосъхранение, а моите работят до степен, в която са способни да ти измайсторят обида, но ти си го просиш с недоизказаното, дори се забавляваш на обидите, успокояваш се, че си в безопасност от мен. Така, не се плаши, просто съм ужасно уморена. От себе си, никога от теб.
    Стигнала съм затворена за ремонт еднопосочна уличка, но тя е толкова тясна, че много трудно ще обърна. Предпочитам да изчакам да свърши ремонта, а ти държиш в ръцете си плановете, чертежите и календарния график и не ти представлява трудност (стига да искаш) да ми отговориш - Дали да обръщам?

Каквото чух (по спомени)

Обикновено такива неща се случват във филмите. Не съм и допускала, че реалните хора си говорят така, докато не го чух. Беше облегнал ръката си върху рамото на слабия мъж на средна възраст и редеше ли редеше:

" Пич, знаеш кой съм. Не искаш проблеми. Затова отиди при нея. Кажи й го, на теб също ще ти олекне. Кажи й, че не я харесваш, не можеш да я обичаш и не искаш да споделиш живота си с нея. Освободи я, дължиш й го"

Слабият мъж впи сините си очи в пода. Знаеше кой е другият и не искаше да има проблеми. Само че вече имаше. Погледна нагоре и се засрами. Като че ли се срамуваше да гледа, защото я държеше в плен на несигурността си. А силният продължаваше: 

"Аз ще се грижа за нея, обещавам ти. Няма да й липва нищо. Ще е толкова щастлива, че съвсем ще те забрави" 

Тогава слабият мъж се отдръпна. Каза, че му тежи и като че му тежеше. Тя му тежеше, която и да беше. По стойката, дрехите и аксесоарите му личеше, че е успешен. Може би имаше всичко, само не и нея, а парадокса идваше от факта, че тя всъщност бе само негова. 

"Добре, пич, извинявай, няма да те пипам повече" - в бързо темпо продължаваше големият "аз просто те моля да й обясниш истината. Кажи й, че тя за теб е никой, вие нямате бъдеще, защото вече си го пропилял в миналото" 

Тогава слабият мъж се отдръпна назад. Беше истина, а тя беше истинска. Беше я загубил много отдавна, преди още да я познава. Не знаеше дали го обича. Запали цигара, а ръцете му трепереха като на старец. 

"Пич, ти нали не я искаш? Ти не я обичаш, нали, кажи ми, че не я искаш, кажи, че не я обичаш? "

- гласът този път беше загрижен, но получи димно кълбо вместо отговор. 

"Пич, добре, ако я обичаш, тогава отиди и й кажи, че не я искаш, така тя ще избере мен, а с мен ще е в безопасност.Ако ти беше дъщеря щеше да ми я дадеш, нали? Каква е разликата сега? Та ти не гледаш на нея като на жена, а за мен тя е целият свят. Моето всичко. Разбираш ли? Тя е Жената. Аз ще се оженя за нея ако тя ме иска. А тя ще ме поиска ако ти я освободиш!" 

Слабият мъж не издържа, една сълза все пак намери път между миглите му и той се закашля. 

Тогава дойде тя. 

"Момчета, червени са ви очите вече от тези цигари. Хайде влизайте вътре. Ще ви покажа как играх веднъж Дартс пияна и един приятел ме носи да не убия другите посетители със стрелички" - усмихваше се най-невъзмутимо тя на чуждото нещастие.

Слабият мъж изгаси цигарата в пепелника и се извини, че трябва да тръгва. Звъннали му по работа. 

И аз трябвашеда тръгвам.Бях с транспорта. Беше паркирал където му падне, не знаейки, че и през нощта има паяци. Обясни на шофьора на омразната платформа, че последно като е излизал през нощта, не са важели знаците за паркиране. Служителите на градска мобилност му се скараха, че има такава хубава кола, трябва да мисли малко и за нея. 

"Аз нямам нищо. Нямам моето всичко. Вземете колата. Все тая. Днес съм с метрото." -мъжът забърза крачка, после се обърна и ме попита защо го подслушвам. Аз се уплаших! Казах, че няма такова нещо, че съм бързала за метрото, а докато е пушил, просто съм излязла да напиша нещо на някого. 

"Ти си неговото всичко, но някои неща в живота не се случват. Въпросът е дали ТОЙ е достоен да бъде твоето всичко"

Тук вече намирам за редно да възразя: "Та ние не сме, не знам и аз какви сме, но аз не съм... та ние дори не се виждаме. Та той..."- обърквам се и се радвам да обясня как се купува билет за метрото от машината. 

"Още по-зле, значи той е всичкото ти. Не му говори за други мъже, измъчваш го. И не се шегувай с него, влюбваш го. И не му разказвай къде си била, ще иска да отиде. И не му казвай какво хапваш, ще напълнее. Не му казвай, че си подслушвала, защото ще открие себе си. Защото ще си тръгне от теб... след теб ... по твоите стъпки в метрото, защото му е ясно, че здравенякът ще се грижи по-добре за теб"

Много ми идват среднощните разсъждения.Аз нямам такива драми. 

"Извинете, решихте ли по коя линия ще се движите, защото ще трябва да хвана последното влакче в моята посока?"-питам с надеждата да се отърва от лекцията.

Тук слабият мъж ме погледна, стискаше ключовете от колата си. Костюмът му нямаше нито една гънка. Погедна и часовника си, който беше доста известен нов модел. 

"Не гони последния влак. Обади му се. Кажи му да дойде да те вземе, та ти си всичко, той има всичко!" 

Извиних се, нямаше никакъв мъж, просто се направих, че има и че ме вика, за да си тръгна с транспорта. Не можех да си позволя такси за през целия път, трябваше да го съкратя с десетина километра. Забавих се малко навън, върнах се вътре и се извиних, че спешно трябва да тръгвам. Не исках да се отдалечавам в тъмницата и стигнах малко след зоната за пушене. Ровех си в телефона просто. 

"Той спи, а ти не си пишеш с друг, нали?" - реакцията все пак беше учудваща, очаквах бой. 

"Не се виждам с никого, но благодаря за загрижеността, потеглям към Младост"- затичах се аз далеч от чуждите проблеми и се настаних в метрото. 

"Ти си по-силната, ти го освободи. Той е просто едно голямо дете, чакащо одобрението ти докато си мечтае за ваше общо малко дете и всеки ден си поставя за цел да спечели частица от теб" - продължава мъжа да ми дава акъл. 

"Не мога, обичам го. Всеки ден започвам с надеждата, че ще получа съвсем малко внимание, дори може би късче любов" - не знам за кого говоря и защо изобщо говоря с този мъж

" Ти си неговото всичко. Но ще избереш здравеняка. С него си сигурна, че можеш да бъдеш себе си, трудно е да бъдеш нечие всичко, затова искаш да бъдеш нечие нещо, нечий статус, нечия брачна халка." 

"Не мога да го освободя и не искам." -вече крещейки се сърдя. И придобивам смелост: "Не мога да рязбера защо ми четете конско и откъде намерихте толкива много думи в запас при положение, че пред здрявеняка бъкел не обелихте. "

Отговорът не се забави: 

"Имам дъщеря. Моето щастие, моето продължение, единствено заради което живея. Моето малко момиченце, което вече кара кола. А ТЯ не знае, може и да знае, разбира се, да е чула, аз не й казах, че съм баща. Бих дал дъщеря си на здравеняка, наистина. За него няма прегради, той е човек на честта и наистина би се грижил за нея каквото и да става. Освен това е прав. Миналото ми предопределя нещастие. Вече съм изживял своето, сега е техен ред."

Става ми жал за човека, също и съвестно, че подслушах цял един живот по невнимание. Решавам да го разсея:

"Аз слизам след 2 станции, а Вие мижете да си вземете колата от наказателния паркинг."

Усещам си и очи, впити право в моите с въпрос: 

"Защо не му кажеш? На онзи, несъществуващия? Че значи нещо за теб? Че си ровиш в телефона навън, вместо да сваляш някой вътре? Че има смисъл. Може би има нужда да знае."

Вече се ядосвам и пак повтарям: "Та той не съществува!" 

"Аз съм Галин. Приятно ми е да се запознаем!По-смела си от мен, но не можеш да лъжеш!"

-Галя!

Отблясъци от разбито стъкло

Вчера. Утре. Вечно. Все ме критикуваш
за "някак ще се справим", "все ще прежиевеем"
Вчера. Днес. Циклично. В черно пророкуваш
не всичко ще набавим, за някъде ще закъснеем

Това до вчера. Днес избирам да не съм виновна.
невярвайки преглъщаш:  "важното е ти да си щастлива",
не притежавам нищо да ти дам и тишината е гробовна
Имам правото. И го избирам - да не бъда издържлива.

Вчера е за вчера. Всичкото е просто, даже прекалено.
Днес си е за днес - все още новото неопетнено
Пак ли вчера? Но защо? Нали е изяснено?
Моля те да тръгваш и не гледай вцепенено!

"Утре" много пъти стана вчера ако се интересуваш
Някак! Справих се! Дори без тебе много по-добре!
Научих - "утрето" не става в схема да го нарисуваш
Закъснявам и се справям. Някак! Само "утре" да не спре...

Когато обичаш

Когато ти обеднее речника, но душата ти забогатее, когато не съществува сила на света, караща те да излезеш извън черупката си, извън скафандъра, в който си допуснал само един избран, когато думите се леят навърте и се заключват, а не навън, когато от значение за всичко е универсален фактор с човешко име ... тогава допускаш, че не е влюбване. Обич е. Под най-чистата форма. Когато не искаш да разрушават обичта с любов. Обич е когато искаш да разбереш всичките усещания, всичките преживявания, но не ги ограничаваш. Обич е когато искаш да споделиш всичките си гледни точки, проблеми и дълго съхранявани скъпоценни тайни и знаеш, че са заключени в най-добре охраняваното ковчеже...

Когато обичаш

Чета, че трябва да го пусна. Не искам да си представя дори и две минути без да знам, че ще ми обърне внимание и ще чуе най-тъпите ми битови проблеми. Когато обичам, обичам защото знае имената и професиите на приятелките ми, знае колко кила тежат и знае точно как да помогне на високо ерудирания ми приятел и то ... с идея. Защото когато обичам или дали независимо от това, не мога да спра да се възхищавам на този човек. Не мога да спра да го величая, а той с такава ловкост ми сервира минусите си, винаги изкусно примесени с постъпка, в която различавам всичките му качества и за пореден път се убеждавам, че ги има. Защото когато обичам имам нужда да знам, че той иска да ме накара да се чувствам ценена и оставям да действа по мъжки, независимо че не разбира как неусетно е запълнил света ми до степен, в която само неговата оценка и на още шепа хора е значима. Защото когато обичам разбирам и кой ме обича и на кого държа, кой заслужава да бъде в живота ми.
А той е окупирал огромна част от всяко мое действие и само мислите и анализите ме възпират да се втурна към него със огромна скорост и да го помета с тежестта си. Възможно е да не ме иска, също така и да не ме обича като жена -да съм само талаш в ежедневието му, човекът, който винаги е готов да се озове на прищевките му. Просто когато обичаш, не виждаш.

Отрицанието

Нямам намерение да ходя след теб. Защо ли? Защото много по-добри мъже от теб са ме обичали. Заради тях. Заради факта, че те са хем по-достойни, хем по-умни, хем по-добре се справят от теб в живота. Защото съм ти необходима, а ти го правиш да изглежда точно обратното. Оцелял си толкова години без мен... А се смяхме на онзи с гаранциите. Искрено. Много. Звучно. Само че онзи с гаранциите знаеш ли какво е? Мъж. А ти не си. И какво друго е? Истински мъж. С него също е смешно, обаче не и тъжните неща. А на теб всичко ти е смешно- и в двата смисъла - комплексите, малоумните ти ценности и фактът, че при толкова много богатства, нямаш нищо, аз бях единственото нещо, което можеше да жигосаш като свое, а ти ме загуби поради неправилно съхранение. Развалих се преди да ми изтече гаранцията. Сега трябва да ме връщаш в магазина и това е голям проблем, защото ти се паднах от томбола. Затова не можеш да си намериш касовата бележка, колкото и да я търсиш. Това е отговорът на въроса ти къде се е дянал документа за мен, понеже не можеш да си спомниш ... както и че изтри рекламните ми белези. Марката и модела също. Сега какво? Имаш нещо неработещо и дразнещо те с наглото си поведение. Ще продължава да ти ходи по нервите до момента, в който не се сетиш, че то е безплатно, паднало ти се е някак си, някога си и не можеш да имаш претенции колко ще изкара. Но пък имаш единствено избор - да го поправиш, подадеш или подариш.
За поправката ти е нужна схема. Или безкрайно много усилия, за да разбереш как работи, а ти ще загубиш интерес преди това. Тя отпада.
За продажба е трудно да се говори. Дори не знаеш как да ме обявиш правилно...
Затова ме подари, дай ме на добър човек, който няма да се умори да човърка из кътчета на душата ми с цел да конструира правилната схема. Той ще е благодарен, че ме е намерил, при това съвсем безплатно ... аз ще имам грижата да му подскажа марката и модела си, както и белезите ... за антиреклама...

Господин Б.

    Условно ще го наречем господин Б. Той е в късните си 30, с травма на окото, няколко бели косъма и стегнато тяло, като че преди секунди излязал от фитнес залата, тътрейки понакуцващия си крак. Човек, който не интригува с нищо и  с когото не би искал да общуваш ... освен ако не си израснало в бедност момченце от крайния квартал като в някоя рап песен и не се възхищаваш на "мутри". Ако си момиче на 18 обаче, израстнало в центъра, знаеш единствено, че трябва да се пазиш от такива.
    Досещате се вече, годината е 2005та, действието се развива в самото сърце на София на една малка уличка, съвсем близо до трамвая, но много далеч от тълпите от кварталите. Да кажем съвсем нелицеприятен мъж обяснява на резервирана особнячка колко е красива. Тя му отвръща със жлъчни думи, които неусетно се превръщат в невероятен диалог, завършващ със смях. Така се заражда приятелството помежду им.
    Срещнах го през май 2005г и  ще го наречем господин Б заради фразата му, че никога не трябва да се допуска да се случва план Б. Човек, който също така не допускаше никой да го опознае, но който беше готов да даде житейската си мъдрост, а житейската му мъдрост бе - да дадеш. Да дадеш материално обаче, моралното си е лично твое. Човекът крещеше никога да не се оставям мъж да ме черпи дори и кафе, дори и от 20 стотинки (тогава се срещаха такива цени). Та, не ми беше ясно защо не трябва поне да разделям разходите с мъже, макар да имах уверението, че ще почувствам някой ден. От толкова крясъци буквално ме беше страх да отсавя някой мъж да плати сметката, независимо от сумата и до толкова се роботизирах във ваденето на портмонето си, а в последствие и кредитната си карта, че дори не се и сещах кой ми е наложил войнишката дисциплина да плащам. За това после. Сега по хронология, защото му го дължа.
    Юни 2005. Господин Б ми разказва за бъдещата си жена. Трета подред. Твърди, че трябва да преживееш много неща - сам, че трябва да усетиш празнотата в себе си че колкото по-голяма е празнотата, толкова по-голяма любов те чака, дори вече е в теб, без да осъзнаваш. Аз, едвам поемайки си дъх от смях, отбелязвам, че такъв огромен мъж бръщолеви глупости. Той обяснява, че любовта като те нападне и се озоваваш вечерта пред входа на жена си и знаеш, че това е жена ти, но няма как да й обясниш,  че те е нападнало това чувство. Кара ми се профилактично, че не трябва да дължа на никого нищо. Обяснявам, че аз по принцип не обичам нито да дължа, нито да ме черпят, а съвсем мразя подаръци.
    Септември 2005. Господин Б ще се жени и по този повод решава да даде от себе си и нещо морално, в случай че има втора дъщеря, и на нея някой да й направи нещо добро. Разказва ми за мъжете. И аз му разказвам за мъж, за един. Господин Б ми се кара, че нищо не съм разбрала от живота и него, а аз обявявам, че точно той е говорил за любовта.
- "Не за тази любов, Галка, това не е любов, ще ме разбереш някой ден. Обещавам ти, ще ме разбереш и ще поискаш от него. Ще искаш от него кафе от 20 стотинки, това е любов"
    Октомври 2005. Решавам, че господин Б се е чалнал, но няма кой друг да ме изслуша и разбере. Разказвам за момчето от Велинград. Изсипам душата си някъде, незнайно къде. Господин Б. вади буреносното заключение, че съм влюбена. Вади като коз от ръкава си около десетина книги, които сме обсъждали, само и само да ме подтикне да използвам малко мозък за цвят в морето от чувства. Няма място за мозък, защото всички различия за завладяващи, а всички недомлъвки са повод за въображаема идилия. Не разбира как може една резервирана особнячка да се обвърже със човек, гледащ да прецака някого без повод. Усещам, че ме съжалява.  Сърдя се.
    Декември 2008. Срещам господин Б. случайно и много се радвам. Усещам своята свобода там, в центъра и му го разказвам. Той е много доволен, отвръща, че любовта е свобода. Свободата да искаш. Разказва ми за третата му жена. Твърди, че на зряла възраст вече можеш да избираш насляпо и по усет. Без външни фактори. Признава всъщност, че тази фраза е за самочувствие, иначе е оставил любовта да го избере и нападне и напътства, за да стигне до нея. Има син. След като показва снимки на невероятно чаровно бебе (по това време диапазонът 0-7 г за мен е "бебе"), разбирам, че наистина съществува любовта - бебешко личице, усмихващо се от дисплея на телефона.
   Януари 2009. Вече излизам с момче от центъра. Изморена съм от уж девоенизирания университет и след 4г. казарма, искам да ме води по галерии, да ми показва колекцията си от стари коли и да ми готви. Радвам се, че нещата се случват бавно, а момчето е толкова възпитано, че дори не споменава физическа близост. Господин Б. е научил клюките. Виждам го случайно, има много работа, но ми махва и обяснява къде все още има кафе от 20 стотинки. Казвам му, че не искам да знам.
    Април 2009. Племенничката ми вече е на 6 месеца, различавам бебешки и детски размери, килограми възраст и обяснявам на Господин Б, че неговото дете сигурно е на 3. Той се смее, но отчита заключението ми за правилно. Разказвам му за здравословните си проблеми, а той за любовта. Вече обсъждаме детски книжки и делфини, учудени сме от книжките за баня, но сърдечно се радваме на делфините в тях. Кара ми се профилактично да не се оставям на мъже да ме черпят. Аз мълча и си мисля за любовта. Може би до мен няма никой да дойде така, но нищо. И без това не ми се занимава с мъже.
    Септември 2011. Господин Б. ме среща случайно вече на друго място с две племеннички. Всички си мислят, че мъничкото е мое дете, но той веднага пита защо излизам с мъж, вече превърнал се в стихотворение. Намерил е зависимост - краят на чувствата ми към някого водят до (според него много красиво) ново стихотворение. Казвам,че се налага да работя с този човек, но не вярва. Прав е, без да знам. Спорим дълго, той отново ми напомня историите за мъже, които е споделил с мен и добавя, че не може уж умен мъж да се осъзнава колко малко усилия са нужни, за да се добере до мен. Доводът му този път е, че е ако е силово момче, е напълно невъзможно да разбере многослойността ми, но за мъж с не повече от 2 грама акъл, е очевидно и очебийно и след два разговора може да ми бъде намерен бъг, с който да ми се хакне и последното ниво- за пореден път - усилия, нищожни, стига да не ти липсва желание. Разказвам му една постановка, от която рязбрах, че смисълът на живота е някой да иска нещо от теб. Разказва ми книга, която вече съм чела.
    - "Солта на живота е да не се превърнеш в стих, Галка, другото са нечистотиите на живота. Я почерпи капучино, иначе ще си помисля, че не съм мъж"
Черпя капучино и не искам и да знам къде кафето е по 20 стотинки.
    - "Ясно, наистина е стих значи" - с вече побелелите си мигли намига господин Б.
     Ноември 2014г. Светофарът на "Дървеница". Някой свири мощно зад мен и виждам знак да отбия. Забелязвам господин Б в задното огледало в момента, в който решавам да дам газ и да бягам. Възмущаме се от колите си. В центъра нямаше нужда от тях. Аз обяснявам, че имам моята отскоро, но много я обичам. Признавам си, че не е особено изгодна сделка, но е моята. Господин Б. пита от кого е кафето в прекрасната чаша за кола, пасваща идеално на мястото за пепелник. Разказвам, че имам суууупер модерна кафемашина с капсули, подарък от приятелите ми. Смеем се дълго и този път аз го уведомявам къде кафето е по 20 стотинки.           
    - "Галка, той е там някъде, бееее, ще се сети, късно, но ще се сети. Няма да иска да се превърне в стих."
Този път започвам да хлипам посред пътя. От болка, от несподелена любов, от разочарование. Дала съм всичко от себе си на човек, който дори не ме забелязва. Господин Б. ми се кара, че съм жената-екшън герой, че съм се преборила с болестите сама, без капка състрадание и разбиране от когото и да е, че работя на две работи цял живот и че такива жени не плачат, освен ако не уважават Господ. Беше започнал силно да вярва. Аз също.
    Март 2015. Бягам от работа,за да отида на лекар. Блъскам се в господин Б. без да искам докато говоря по телефона. Той се смее, че не виждам. Хваля му се, че съм кръстница вече. Той се хвали с децата си. Пита минала ли е несподелената любов.
    - "За нея няма стих"-  казвам.
    - "Има време, ще заменяш други стихове за други кафета" - бързайки вметва господин Б. Тича да си вземе детето от училище и вече не куца.
    Декември 2017г. Сънувам господин Б. редовно.
    Януари 2017. Научавам, че вече е при Господ от доста дълго време.
    Февруари 2017г. Разбирам, че любовта, за която ревах на пътя,не е несподелена. Просто отсреща стои някой плах, незрял, несамостоятелен, ревнив и задушаващ. Бягам отново. Без стих. Отсрещната страна има претенции, че съм длъжна, но аз имам яснота. Мога да го размажа с упреци и обиди, но вместо това нанасям единствения достоен удар- въпросът "какво взех от теб". Е,оказа се, че дори и време не съм взела. А той от мен да. Благодаря на господин Б. Мисля си дали се е държал бащински или братски с мен или просто си е намирал на приказка, защото не е имало с кого да обсъжда книги. Никога няма да разбера, но му благодаря, че ме научи на достойнство, без жертви или психически травми. Благодаря за вярата в мен, която остана дори и след него. Благодаря, че ме накара да осъзная, че усилията са съществени и когато са минимални, но направени със желание, ефектът е естественост. Благодаря за дадения наготово житейски опит, макар да не успя да ме спаси от чувството, че си останал без въздух заради собствените си решения. Не можа да ме спаси от разочарования и грешки, а се стараеше. Благодаря, че ме научи да не взимам от хора, които не значат нищо за мен.
    18.02.2017г- Задушница. Направих кафе на господин Б. Няма да паля свещ, имам вътрешната увереност, че е бил добър човек, колкото и малко да го познавах и има кой да му запали. Моята задача е да не пропилея житейския му опит. Решението й е да пиша различни стихове и да позволя на някого да ми купи кафе, но не и преди да съм уверена, че празнотата в него е толкова голяма, колкото неосъзнатата му любов към мен. Без пукнатини и без калчища, за да не се разпадне, идвайки вечерта пред входа ми, незнаейки как да ми каже, че ме обича.

Да изцапаме чистата любов

Знам, че ме обичаш и то не само заради погледа ти, не само заради начина, по който си просиш частици от времето ми. Обичаш ме, защото поемаш тежката работа, а оставяш за мен разходките. Само че любовта ти е трудна за преглъщане, превърнала се е с времето в един сухар със съвършена форма, от който нито можеш да си отхапеш, нито да си отчучиш. Един умен колега ми беше казал, че когато обичаш, даваш. Неуместно, но много нужно. Всяко твое даване е все едно четеш мислите ми, всеки твой въпрос ме прави по-съвършена в собствените ми очи, всеки твой опит да си до мен поражда у околните въпроса: "кое беше това слабичко, високичко момченце?", както разочарование като ответна реакция от отговорнът ми - никой. Всички твърдят, че сме един за друг, че децата ни ще имат зелени очи и че си личи, че "има нещо". И аз сега трябва да бъда една щастливка, получаваща внимание и грижа, без да дава, получаваща чистата любов.
Така англески светлата и съвършена любов е опетнена на първо място от теб. Не виждам с какво ти е изгодно да си държиш в шкафа или душата нещо, което ти си въобразил, че е идеално недостъпно, нещо което да поставиш на пиедестал. А от мен се очаква автоматично да бъда този същия пиедестал, държащ твоята химера. Трябва да ти обяснявам, че няма как да се получат нещата, сигурно, че не е било писано и купища други неща в същия дух. Все пак трябва да дам нещо и това е отпор. Най-трудното. Заради невъзможността ти да вземеш решение. Въпреки чувствата ми. Не остави правото на моята любов да бъде чистата, присвои си егоистично тази характеристика на твоята, а моята завря в ъгъла, упреквайки обстоятелствата, мозъка ми, разбиранията ми, радиоактивните отпадъци и политическата обстановка. Тя не може да е адекватен партньор на твоята. Както и аз на теб. Ще бъда по-силната и ще ти кажа, че няма да ни се получи. Няма опора без отпор.