Господин Б.

    Условно ще го наречем господин Б. Той е в късните си 30, с травма на окото, няколко бели косъма и стегнато тяло, като че преди секунди излязал от фитнес залата, тътрейки понакуцващия си крак. Човек, който не интригува с нищо и  с когото не би искал да общуваш ... освен ако не си израснало в бедност момченце от крайния квартал като в някоя рап песен и не се възхищаваш на "мутри". Ако си момиче на 18 обаче, израстнало в центъра, знаеш единствено, че трябва да се пазиш от такива.
    Досещате се вече, годината е 2005та, действието се развива в самото сърце на София на една малка уличка, съвсем близо до трамвая, но много далеч от тълпите от кварталите. Да кажем съвсем нелицеприятен мъж обяснява на резервирана особнячка колко е красива. Тя му отвръща със жлъчни думи, които неусетно се превръщат в невероятен диалог, завършващ със смях. Така се заражда приятелството помежду им.
    Срещнах го през май 2005г и  ще го наречем господин Б заради фразата му, че никога не трябва да се допуска да се случва план Б. Човек, който също така не допускаше никой да го опознае, но който беше готов да даде житейската си мъдрост, а житейската му мъдрост бе - да дадеш. Да дадеш материално обаче, моралното си е лично твое. Човекът крещеше никога да не се оставям мъж да ме черпи дори и кафе, дори и от 20 стотинки (тогава се срещаха такива цени). Та, не ми беше ясно защо не трябва поне да разделям разходите с мъже, макар да имах уверението, че ще почувствам някой ден. От толкова крясъци буквално ме беше страх да отсавя някой мъж да плати сметката, независимо от сумата и до толкова се роботизирах във ваденето на портмонето си, а в последствие и кредитната си карта, че дори не се и сещах кой ми е наложил войнишката дисциплина да плащам. За това после. Сега по хронология, защото му го дължа.
    Юни 2005. Господин Б ми разказва за бъдещата си жена. Трета подред. Твърди, че трябва да преживееш много неща - сам, че трябва да усетиш празнотата в себе си че колкото по-голяма е празнотата, толкова по-голяма любов те чака, дори вече е в теб, без да осъзнаваш. Аз, едвам поемайки си дъх от смях, отбелязвам, че такъв огромен мъж бръщолеви глупости. Той обяснява, че любовта като те нападне и се озоваваш вечерта пред входа на жена си и знаеш, че това е жена ти, но няма как да й обясниш,  че те е нападнало това чувство. Кара ми се профилактично, че не трябва да дължа на никого нищо. Обяснявам, че аз по принцип не обичам нито да дължа, нито да ме черпят, а съвсем мразя подаръци.
    Септември 2005. Господин Б ще се жени и по този повод решава да даде от себе си и нещо морално, в случай че има втора дъщеря, и на нея някой да й направи нещо добро. Разказва ми за мъжете. И аз му разказвам за мъж, за един. Господин Б ми се кара, че нищо не съм разбрала от живота и него, а аз обявявам, че точно той е говорил за любовта.
- "Не за тази любов, Галка, това не е любов, ще ме разбереш някой ден. Обещавам ти, ще ме разбереш и ще поискаш от него. Ще искаш от него кафе от 20 стотинки, това е любов"
    Октомври 2005. Решавам, че господин Б се е чалнал, но няма кой друг да ме изслуша и разбере. Разказвам за момчето от Велинград. Изсипам душата си някъде, незнайно къде. Господин Б. вади буреносното заключение, че съм влюбена. Вади като коз от ръкава си около десетина книги, които сме обсъждали, само и само да ме подтикне да използвам малко мозък за цвят в морето от чувства. Няма място за мозък, защото всички различия за завладяващи, а всички недомлъвки са повод за въображаема идилия. Не разбира как може една резервирана особнячка да се обвърже със човек, гледащ да прецака някого без повод. Усещам, че ме съжалява.  Сърдя се.
    Декември 2008. Срещам господин Б. случайно и много се радвам. Усещам своята свобода там, в центъра и му го разказвам. Той е много доволен, отвръща, че любовта е свобода. Свободата да искаш. Разказва ми за третата му жена. Твърди, че на зряла възраст вече можеш да избираш насляпо и по усет. Без външни фактори. Признава всъщност, че тази фраза е за самочувствие, иначе е оставил любовта да го избере и нападне и напътства, за да стигне до нея. Има син. След като показва снимки на невероятно чаровно бебе (по това време диапазонът 0-7 г за мен е "бебе"), разбирам, че наистина съществува любовта - бебешко личице, усмихващо се от дисплея на телефона.
   Януари 2009. Вече излизам с момче от центъра. Изморена съм от уж девоенизирания университет и след 4г. казарма, искам да ме води по галерии, да ми показва колекцията си от стари коли и да ми готви. Радвам се, че нещата се случват бавно, а момчето е толкова възпитано, че дори не споменава физическа близост. Господин Б. е научил клюките. Виждам го случайно, има много работа, но ми махва и обяснява къде все още има кафе от 20 стотинки. Казвам му, че не искам да знам.
    Април 2009. Племенничката ми вече е на 6 месеца, различавам бебешки и детски размери, килограми възраст и обяснявам на Господин Б, че неговото дете сигурно е на 3. Той се смее, но отчита заключението ми за правилно. Разказвам му за здравословните си проблеми, а той за любовта. Вече обсъждаме детски книжки и делфини, учудени сме от книжките за баня, но сърдечно се радваме на делфините в тях. Кара ми се профилактично да не се оставям на мъже да ме черпят. Аз мълча и си мисля за любовта. Може би до мен няма никой да дойде така, но нищо. И без това не ми се занимава с мъже.
    Септември 2011. Господин Б. ме среща случайно вече на друго място с две племеннички. Всички си мислят, че мъничкото е мое дете, но той веднага пита защо излизам с мъж, вече превърнал се в стихотворение. Намерил е зависимост - краят на чувствата ми към някого водят до (според него много красиво) ново стихотворение. Казвам,че се налага да работя с този човек, но не вярва. Прав е, без да знам. Спорим дълго, той отново ми напомня историите за мъже, които е споделил с мен и добавя, че не може уж умен мъж да се осъзнава колко малко усилия са нужни, за да се добере до мен. Доводът му този път е, че е ако е силово момче, е напълно невъзможно да разбере многослойността ми, но за мъж с не повече от 2 грама акъл, е очевидно и очебийно и след два разговора може да ми бъде намерен бъг, с който да ми се хакне и последното ниво- за пореден път - усилия, нищожни, стига да не ти липсва желание. Разказвам му една постановка, от която рязбрах, че смисълът на живота е някой да иска нещо от теб. Разказва ми книга, която вече съм чела.
    - "Солта на живота е да не се превърнеш в стих, Галка, другото са нечистотиите на живота. Я почерпи капучино, иначе ще си помисля, че не съм мъж"
Черпя капучино и не искам и да знам къде кафето е по 20 стотинки.
    - "Ясно, наистина е стих значи" - с вече побелелите си мигли намига господин Б.
     Ноември 2014г. Светофарът на "Дървеница". Някой свири мощно зад мен и виждам знак да отбия. Забелязвам господин Б в задното огледало в момента, в който решавам да дам газ и да бягам. Възмущаме се от колите си. В центъра нямаше нужда от тях. Аз обяснявам, че имам моята отскоро, но много я обичам. Признавам си, че не е особено изгодна сделка, но е моята. Господин Б. пита от кого е кафето в прекрасната чаша за кола, пасваща идеално на мястото за пепелник. Разказвам, че имам суууупер модерна кафемашина с капсули, подарък от приятелите ми. Смеем се дълго и този път аз го уведомявам къде кафето е по 20 стотинки.           
    - "Галка, той е там някъде, бееее, ще се сети, късно, но ще се сети. Няма да иска да се превърне в стих."
Този път започвам да хлипам посред пътя. От болка, от несподелена любов, от разочарование. Дала съм всичко от себе си на човек, който дори не ме забелязва. Господин Б. ми се кара, че съм жената-екшън герой, че съм се преборила с болестите сама, без капка състрадание и разбиране от когото и да е, че работя на две работи цял живот и че такива жени не плачат, освен ако не уважават Господ. Беше започнал силно да вярва. Аз също.
    Март 2015. Бягам от работа,за да отида на лекар. Блъскам се в господин Б. без да искам докато говоря по телефона. Той се смее, че не виждам. Хваля му се, че съм кръстница вече. Той се хвали с децата си. Пита минала ли е несподелената любов.
    - "За нея няма стих"-  казвам.
    - "Има време, ще заменяш други стихове за други кафета" - бързайки вметва господин Б. Тича да си вземе детето от училище и вече не куца.
    Декември 2017г. Сънувам господин Б. редовно.
    Януари 2017. Научавам, че вече е при Господ от доста дълго време.
    Февруари 2017г. Разбирам, че любовта, за която ревах на пътя,не е несподелена. Просто отсреща стои някой плах, незрял, несамостоятелен, ревнив и задушаващ. Бягам отново. Без стих. Отсрещната страна има претенции, че съм длъжна, но аз имам яснота. Мога да го размажа с упреци и обиди, но вместо това нанасям единствения достоен удар- въпросът "какво взех от теб". Е,оказа се, че дори и време не съм взела. А той от мен да. Благодаря на господин Б. Мисля си дали се е държал бащински или братски с мен или просто си е намирал на приказка, защото не е имало с кого да обсъжда книги. Никога няма да разбера, но му благодаря, че ме научи на достойнство, без жертви или психически травми. Благодаря за вярата в мен, която остана дори и след него. Благодаря, че ме накара да осъзная, че усилията са съществени и когато са минимални, но направени със желание, ефектът е естественост. Благодаря за дадения наготово житейски опит, макар да не успя да ме спаси от чувството, че си останал без въздух заради собствените си решения. Не можа да ме спаси от разочарования и грешки, а се стараеше. Благодаря, че ме научи да не взимам от хора, които не значат нищо за мен.
    18.02.2017г- Задушница. Направих кафе на господин Б. Няма да паля свещ, имам вътрешната увереност, че е бил добър човек, колкото и малко да го познавах и има кой да му запали. Моята задача е да не пропилея житейския му опит. Решението й е да пиша различни стихове и да позволя на някого да ми купи кафе, но не и преди да съм уверена, че празнотата в него е толкова голяма, колкото неосъзнатата му любов към мен. Без пукнатини и без калчища, за да не се разпадне, идвайки вечерта пред входа ми, незнаейки как да ми каже, че ме обича.