Знам, че ме обичаш и то не само заради погледа ти, не само заради начина, по който си просиш частици от времето ми. Обичаш ме, защото поемаш тежката работа, а оставяш за мен разходките. Само че любовта ти е трудна за преглъщане, превърнала се е с времето в един сухар със съвършена форма, от който нито можеш да си отхапеш, нито да си отчучиш. Един умен колега ми беше казал, че когато обичаш, даваш. Неуместно, но много нужно. Всяко твое даване е все едно четеш мислите ми, всеки твой въпрос ме прави по-съвършена в собствените ми очи, всеки твой опит да си до мен поражда у околните въпроса: "кое беше това слабичко, високичко момченце?", както разочарование като ответна реакция от отговорнът ми - никой. Всички твърдят, че сме един за друг, че децата ни ще имат зелени очи и че си личи, че "има нещо". И аз сега трябва да бъда една щастливка, получаваща внимание и грижа, без да дава, получаваща чистата любов.
Така англески светлата и съвършена любов е опетнена на първо място от теб. Не виждам с какво ти е изгодно да си държиш в шкафа или душата нещо, което ти си въобразил, че е идеално недостъпно, нещо което да поставиш на пиедестал. А от мен се очаква автоматично да бъда този същия пиедестал, държащ твоята химера. Трябва да ти обяснявам, че няма как да се получат нещата, сигурно, че не е било писано и купища други неща в същия дух. Все пак трябва да дам нещо и това е отпор. Най-трудното. Заради невъзможността ти да вземеш решение. Въпреки чувствата ми. Не остави правото на моята любов да бъде чистата, присвои си егоистично тази характеристика на твоята, а моята завря в ъгъла, упреквайки обстоятелствата, мозъка ми, разбиранията ми, радиоактивните отпадъци и политическата обстановка. Тя не може да е адекватен партньор на твоята. Както и аз на теб. Ще бъда по-силната и ще ти кажа, че няма да ни се получи. Няма опора без отпор.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар