Нека да не ти разказвам

       Противно на Хорхе, аз просто не искам да ти разказвам. Никога нищо. И не че съм сърдита, не съм. Горда съм. Да, заявявам го, горда съм от себе си, че не ти се доверих и не ти разказах нищо. Не е особено фешън да си мъченик, а и популярната психология ме кара да мисля, че никой няма основание да не хване нещата в свои ръце и да тропа с крак пред нечии кабинет докато не постигне своето. Действие, хвърлящо в бурен и неподправен възторг тълпите пред кабинетите на пластичните хирурзи. Или пред кредитните инспектори в банките. Включително и теб те отнесе в другия край на света да търсиш щастие и да постигаш своето. Тогава, ако се вярва на популярната психология и на теб, всичко трябваше да тръгне по план. Само че ти се озова пред вратата ми с молба да ти разкажа нещо, защото вече не ни дели разстояние.
        Та, дай да не си губим времето. 13.4 км са. Толкова от мен до теб. Или светлинни години или наносекунди през GSM клетката или милисекунди ... когато общуваме през така любимия ти нет. Понякога ме осведомваш за местоположение. Тогава са 8.8 км и някак си усещам стеснено разстояние. Твърдиш, че не е нищо, само че е много. Бездната не изчезва, а аз се научих сама. Научих се на кого да се доверявам и досега не сгреших. Нека не ти разказвам за това, костваше ми много. И нека не ти разказвам за това как бях болна, а нямаше никой до мен, който да ме държи за ръка, да ме рита в глезена, да ме ръга с лакът и да ми обясява, че зло като мен никога не умира. Както и не можех да мина по нашата улица. Не е за разказване как се гордях когато забелязах, че минах, дори си поръчах от любимото ти кафе - никак не е лошо, да ти кажа. Дори бих го споделила с някого и знам какво ще му разкажа - приказката за принца-птица, летящ по света и момичето, което не залепя собствените си недозакърпени крила към чуждите.
       Много е интересна тази история. Случва се точно на 13.4 от мен, а не през девет планини в десета, започва преди малко повечко от 10г, а не едно време и все още я има, а не я е имало. От всичко най-ми харесва обаче мястото, на което приказката се намира в момента. Е, добре, нека ти открехна до коя страница стигнахме. Принцът- птица, нали е пернато, си търси къде да гнези, отива при момичето със недозакърпените крила, но нейните крила вече са съвършени. Липсите по тях, за които й се подиграваше и натякваше са запълнени с много труд, макар и на парче. Празнотата по контурите на крилата, която трябва да бъдат запълнени с лепило, са запълнени с мечти и малко увереност. Принцът се ядосва, защото вече го устройват кръпките на парче и предлага да боядиса крилата с най-скъпата боя. Той така и не разбира, това са идеално изваяни от природата израстъци са за летене, ако са ранени са за леко оттласкване от земята и за лекуване, което ще доведе до ново летене. Няма смисъл от боя. А лепило те сами си играждат, срещайки подходящия чифт, принадлежащ на човек от противоположния пол. Е, сега разбра какво ще му разкажа, там на Борис, в онова кафе. А той ще дойде, защото крилете му имат множество дупчици с неправилна форма и стотици идеално пресметнати и перфектно изрязани кръпки, видях рентгеновата им снимка в погледа му и ако неговото ляво и моето дясно крило изработят заедно лепипо едно към друго, нека не ти разказвам.