" Пич, знаеш кой съм. Не искаш проблеми. Затова отиди при нея. Кажи й го, на теб също ще ти олекне. Кажи й, че не я харесваш, не можеш да я обичаш и не искаш да споделиш живота си с нея. Освободи я, дължиш й го"
Слабият мъж впи сините си очи в пода. Знаеше кой е другият и не искаше да има проблеми. Само че вече имаше. Погледна нагоре и се засрами. Като че ли се срамуваше да гледа, защото я държеше в плен на несигурността си. А силният продължаваше:
"Аз ще се грижа за нея, обещавам ти. Няма да й липва нищо. Ще е толкова щастлива, че съвсем ще те забрави"
Тогава слабият мъж се отдръпна. Каза, че му тежи и като че му тежеше. Тя му тежеше, която и да беше. По стойката, дрехите и аксесоарите му личеше, че е успешен. Може би имаше всичко, само не и нея, а парадокса идваше от факта, че тя всъщност бе само негова.
"Добре, пич, извинявай, няма да те пипам повече" - в бързо темпо продължаваше големият "аз просто те моля да й обясниш истината. Кажи й, че тя за теб е никой, вие нямате бъдеще, защото вече си го пропилял в миналото"
Тогава слабият мъж се отдръпна назад. Беше истина, а тя беше истинска. Беше я загубил много отдавна, преди още да я познава. Не знаеше дали го обича. Запали цигара, а ръцете му трепереха като на старец.
"Пич, ти нали не я искаш? Ти не я обичаш, нали, кажи ми, че не я искаш, кажи, че не я обичаш? "
- гласът този път беше загрижен, но получи димно кълбо вместо отговор.
"Пич, добре, ако я обичаш, тогава отиди и й кажи, че не я искаш, така тя ще избере мен, а с мен ще е в безопасност.Ако ти беше дъщеря щеше да ми я дадеш, нали? Каква е разликата сега? Та ти не гледаш на нея като на жена, а за мен тя е целият свят. Моето всичко. Разбираш ли? Тя е Жената. Аз ще се оженя за нея ако тя ме иска. А тя ще ме поиска ако ти я освободиш!"
Слабият мъж не издържа, една сълза все пак намери път между миглите му и той се закашля.
Тогава дойде тя.
"Момчета, червени са ви очите вече от тези цигари. Хайде влизайте вътре. Ще ви покажа как играх веднъж Дартс пияна и един приятел ме носи да не убия другите посетители със стрелички" - усмихваше се най-невъзмутимо тя на чуждото нещастие.
Слабият мъж изгаси цигарата в пепелника и се извини, че трябва да тръгва. Звъннали му по работа.
И аз трябвашеда тръгвам.Бях с транспорта. Беше паркирал където му падне, не знаейки, че и през нощта има паяци. Обясни на шофьора на омразната платформа, че последно като е излизал през нощта, не са важели знаците за паркиране. Служителите на градска мобилност му се скараха, че има такава хубава кола, трябва да мисли малко и за нея.
"Аз нямам нищо. Нямам моето всичко. Вземете колата. Все тая. Днес съм с метрото." -мъжът забърза крачка, после се обърна и ме попита защо го подслушвам. Аз се уплаших! Казах, че няма такова нещо, че съм бързала за метрото, а докато е пушил, просто съм излязла да напиша нещо на някого.
"Ти си неговото всичко, но някои неща в живота не се случват. Въпросът е дали ТОЙ е достоен да бъде твоето всичко"
Тук вече намирам за редно да възразя: "Та ние не сме, не знам и аз какви сме, но аз не съм... та ние дори не се виждаме. Та той..."- обърквам се и се радвам да обясня как се купува билет за метрото от машината.
"Още по-зле, значи той е всичкото ти. Не му говори за други мъже, измъчваш го. И не се шегувай с него, влюбваш го. И не му разказвай къде си била, ще иска да отиде. И не му казвай какво хапваш, ще напълнее. Не му казвай, че си подслушвала, защото ще открие себе си. Защото ще си тръгне от теб... след теб ... по твоите стъпки в метрото, защото му е ясно, че здравенякът ще се грижи по-добре за теб"
Много ми идват среднощните разсъждения.Аз нямам такива драми.
"Извинете, решихте ли по коя линия ще се движите, защото ще трябва да хвана последното влакче в моята посока?"-питам с надеждата да се отърва от лекцията.
Тук слабият мъж ме погледна, стискаше ключовете от колата си. Костюмът му нямаше нито една гънка. Погедна и часовника си, който беше доста известен нов модел.
"Не гони последния влак. Обади му се. Кажи му да дойде да те вземе, та ти си всичко, той има всичко!"
Извиних се, нямаше никакъв мъж, просто се направих, че има и че ме вика, за да си тръгна с транспорта. Не можех да си позволя такси за през целия път, трябваше да го съкратя с десетина километра. Забавих се малко навън, върнах се вътре и се извиних, че спешно трябва да тръгвам. Не исках да се отдалечавам в тъмницата и стигнах малко след зоната за пушене. Ровех си в телефона просто.
"Той спи, а ти не си пишеш с друг, нали?" - реакцията все пак беше учудваща, очаквах бой.
"Не се виждам с никого, но благодаря за загрижеността, потеглям към Младост"- затичах се аз далеч от чуждите проблеми и се настаних в метрото.
"Ти си по-силната, ти го освободи. Той е просто едно голямо дете, чакащо одобрението ти докато си мечтае за ваше общо малко дете и всеки ден си поставя за цел да спечели частица от теб" - продължава мъжа да ми дава акъл.
"Не мога, обичам го. Всеки ден започвам с надеждата, че ще получа съвсем малко внимание, дори може би късче любов" - не знам за кого говоря и защо изобщо говоря с този мъж
" Ти си неговото всичко. Но ще избереш здравеняка. С него си сигурна, че можеш да бъдеш себе си, трудно е да бъдеш нечие всичко, затова искаш да бъдеш нечие нещо, нечий статус, нечия брачна халка."
"Не мога да го освободя и не искам." -вече крещейки се сърдя. И придобивам смелост: "Не мога да рязбера защо ми четете конско и откъде намерихте толкива много думи в запас при положение, че пред здрявеняка бъкел не обелихте. "
Отговорът не се забави:
"Имам дъщеря. Моето щастие, моето продължение, единствено заради което живея. Моето малко момиченце, което вече кара кола. А ТЯ не знае, може и да знае, разбира се, да е чула, аз не й казах, че съм баща. Бих дал дъщеря си на здравеняка, наистина. За него няма прегради, той е човек на честта и наистина би се грижил за нея каквото и да става. Освен това е прав. Миналото ми предопределя нещастие. Вече съм изживял своето, сега е техен ред."
Става ми жал за човека, също и съвестно, че подслушах цял един живот по невнимание. Решавам да го разсея:
"Аз слизам след 2 станции, а Вие мижете да си вземете колата от наказателния паркинг."
Усещам си и очи, впити право в моите с въпрос:
"Защо не му кажеш? На онзи, несъществуващия? Че значи нещо за теб? Че си ровиш в телефона навън, вместо да сваляш някой вътре? Че има смисъл. Може би има нужда да знае."
Вече се ядосвам и пак повтарям: "Та той не съществува!"
"Аз съм Галин. Приятно ми е да се запознаем!По-смела си от мен, но не можеш да лъжеш!"
-Галя!
Няма коментари:
Публикуване на коментар