Противно на Хорхе, аз просто не искам да ти разказвам. Никога нищо. И не че съм сърдита, не съм. Горда съм. Да, заявявам го, горда съм от себе си, че не ти се доверих и не ти разказах нищо. Не е особено фешън да си мъченик, а и популярната психология ме кара да мисля, че никой няма основание да не хване нещата в свои ръце и да тропа с крак пред нечии кабинет докато не постигне своето. Действие, хвърлящо в бурен и неподправен възторг тълпите пред кабинетите на пластичните хирурзи. Или пред кредитните инспектори в банките. Включително и теб те отнесе в другия край на света да търсиш щастие и да постигаш своето. Тогава, ако се вярва на популярната психология и на теб, всичко трябваше да тръгне по план. Само че ти се озова пред вратата ми с молба да ти разкажа нещо, защото вече не ни дели разстояние.
Та, дай да не си губим времето. 13.4 км са. Толкова от мен до теб. Или светлинни години или наносекунди през GSM клетката или милисекунди ... когато общуваме през така любимия ти нет. Понякога ме осведомваш за местоположение. Тогава са 8.8 км и някак си усещам стеснено разстояние. Твърдиш, че не е нищо, само че е много. Бездната не изчезва, а аз се научих сама. Научих се на кого да се доверявам и досега не сгреших. Нека не ти разказвам за това, костваше ми много. И нека не ти разказвам за това как бях болна, а нямаше никой до мен, който да ме държи за ръка, да ме рита в глезена, да ме ръга с лакът и да ми обясява, че зло като мен никога не умира. Както и не можех да мина по нашата улица. Не е за разказване как се гордях когато забелязах, че минах, дори си поръчах от любимото ти кафе - никак не е лошо, да ти кажа. Дори бих го споделила с някого и знам какво ще му разкажа - приказката за принца-птица, летящ по света и момичето, което не залепя собствените си недозакърпени крила към чуждите.
Много е интересна тази история. Случва се точно на 13.4 от мен, а не през девет планини в десета, започва преди малко повечко от 10г, а не едно време и все още я има, а не я е имало. От всичко най-ми харесва обаче мястото, на което приказката се намира в момента. Е, добре, нека ти открехна до коя страница стигнахме. Принцът- птица, нали е пернато, си търси къде да гнези, отива при момичето със недозакърпените крила, но нейните крила вече са съвършени. Липсите по тях, за които й се подиграваше и натякваше са запълнени с много труд, макар и на парче. Празнотата по контурите на крилата, която трябва да бъдат запълнени с лепило, са запълнени с мечти и малко увереност. Принцът се ядосва, защото вече го устройват кръпките на парче и предлага да боядиса крилата с най-скъпата боя. Той така и не разбира, това са идеално изваяни от природата израстъци са за летене, ако са ранени са за леко оттласкване от земята и за лекуване, което ще доведе до ново летене. Няма смисъл от боя. А лепило те сами си играждат, срещайки подходящия чифт, принадлежащ на човек от противоположния пол. Е, сега разбра какво ще му разкажа, там на Борис, в онова кафе. А той ще дойде, защото крилете му имат множество дупчици с неправилна форма и стотици идеално пресметнати и перфектно изрязани кръпки, видях рентгеновата им снимка в погледа му и ако неговото ляво и моето дясно крило изработят заедно лепипо едно към друго, нека не ти разказвам.
събота, 6 август 2016 г.
петък, 22 юли 2016 г.
В петък ще почистя
Ще почистя в петък. Яхнала метлата- символично.
Ще премисля в петък. За нещата, станали излишни.
Ще преместя в миналото всички грешки, Веднага, с кран.
Ще преглътна упреци от някакво си там сърце - било раздрано
Ще неутрализирам със надежда доста бивали кощмари.
Ще боядисам в лавандулово -ей така- против комари.
Ще стържа смело - плесенясала възхита, засъхнали обиди
Ще изпаря докрай съмнения до рани скрити някой да не види.
Ще запазя само сол със мярка, но не и да горчи стабилно
И ще осветя във ярко честно. Да виждам и разграничавам силно.
В петък ще почистя. Ще направя място във душата да не е сърдита.
В петък ще ти я представя. Освежена е, след ремонт, новооткрита.
Ще премисля в петък. За нещата, станали излишни.
Ще преместя в миналото всички грешки, Веднага, с кран.
Ще преглътна упреци от някакво си там сърце - било раздрано
Ще неутрализирам със надежда доста бивали кощмари.
Ще боядисам в лавандулово -ей така- против комари.
Ще стържа смело - плесенясала възхита, засъхнали обиди
Ще изпаря докрай съмнения до рани скрити някой да не види.
Ще запазя само сол със мярка, но не и да горчи стабилно
И ще осветя във ярко честно. Да виждам и разграничавам силно.
В петък ще почистя. Ще направя място във душата да не е сърдита.
В петък ще ти я представя. Освежена е, след ремонт, новооткрита.
събота, 9 юли 2016 г.
Aко решиш да попиташ защо
Днес разчиствам душата си. Не мисля, че дължа обяснение за нещо, случило се преди 5 години, но въпреки това смятам да разясня, В случай, че някой попита, ето това съм почувствала тогава и все още държа на всичките тези неща. Може би дори и повече. И така:
Истинските мъже не мрънкат. Поне така твърдиш стане ли въпрос за приятелите ми. Но не и когато се отнася за теб, в случаите, в които си гладен, недоспал, преял, прекалил със съня, студено ти е, топло ти е и още няколко десетки състояния, за които трябва да проявявам дълбоко съчувствие ежедневно. Ето затова. Защото колкото и страшно и да е да мрънкаш, поне е истинко, ако си мъж, ако си моят мъж ... ако си истински мой или инстински мъж.Истинските мъже мрънкат.
Истинските мъже не мрънкат. Поне така твърдиш стане ли въпрос за приятелите ми. Но не и когато се отнася за теб, в случаите, в които си гладен, недоспал, преял, прекалил със съня, студено ти е, топло ти е и още няколко десетки състояния, за които трябва да проявявам дълбоко съчувствие ежедневно. Ето затова. Защото колкото и страшно и да е да мрънкаш, поне е истинко, ако си мъж, ако си моят мъж ... ако си истински мой или инстински мъж.Истинските мъже мрънкат.
Не е нужно да сме приятели. Поне според теб относно моите проблеми. Защото има чисто мъжки и чисто женски неща, защото сме на два полюса, с различна логика, не можеш да ми помогнеш с нищо. Аз трябва да запаля колата в 3 часа през нощта да те прибирам от поредното казино, защото си извадил чудеееесна логика. За пореден път. Защото когато хората си помагат и е взаимно е вид приятелство, а приятелството не натоварва. Нужно е да сме приятели.
Не е нужно да сме старомодни Поне доводите ти да промениш мирогледа ми са такива.
Не е нужно да се закачаме за другия.
Не трябва да променяме графиците си. Освен ако не е моя, разбира се, Само че в графика ми влизат моите задачи. Явно съм успявала да се промуша някак сред твоите второстепенни задълженийца, но вече не се побирам - отесня ми там и искам някой да промени графика си не за да погали женското си самочувствие, а за да ми покаже, че присъствието ми е желано с цената на 30-секунден разговор за преместване на среща. Защото трябва да променяме графиците си.
Не трябва да разгласяваме връзката си. Защото си велик, а аз странна.Това го бях оставила така в продължение на доста време, просто наистина не можех да намеря доводи за разгласяване на една връзка. Само че някой ми каза следното: "странните жени са скъпоценни за умните мъже". Е, искам да съм ценна за някого, независимо от умствения му капацитет и да му е необходимо да разгласи връзката ни.
Не е нужно да обядваме заедно. Защото аз мога да си дъвча в офиса, а ти можеш да не ядеш с дни след разочарованието/еуфорията поредната загуба/печалба в казиното. Защото са излишни разходи и пилеене на време. Е, новост, аз нямам против загуба на време и дъвчене в офиса, стига то да е споделено с някой, на когото му е нужно да обядваме заедно.
Не е нужно да си променяме миналото. Ако е така, защо тогава си го натякваме?
Не е нужно да се критикуваме. Защото ти си безгрешен, а аз изпадам в истерия. Не ми трябва безгрешен, трябва ми някой да изтърпи истерията ми след като ме е нахокал и да чуе какво имам да му кажа с цел да се осъвършенства. Зашото е нужно да се критикуваме.
Не е нужно да пътуваме заедно. Защото те интригуват разказите ми. Но разказите са едностранни, а споделените мигове - спомени. Затова е нужно да пътуваме заедно от време на време.
Не е нужно да заспиваме заедно. Тук съм съгласна, никога не е било. Няма и да бъде.
Не е нужно да драматизираме. А защо продължаваме при всяка следваща среща с общ познат да разясняваме кой кого с какво наранил. Не е нужно и не го правим, просто ти драматизираш.
Не е нужно да уважаваш книгите ми. А аз ще продължавам да си губя времето в четене дори и в най-тежките си моменти, защото четенето ме спасява. Не ти.
Не е нужно да уважаваш труда ми. Ами недей. Просто недей. Не е нужно.
Защото не е нужно да сме заедно. Е, това е според мен. Но е последното, което имам да ти кажа. Просто не ми е нужно да присъстваш в живота ми. Справям се доста по-добре без теб, а ти твърдиш същото за себе си. Никому не е нужно да сме заедно.
сряда, 15 юни 2016 г.
Чуждият
Странно е как хората са готови да махнат с лека на ръка на усилията, които са положили, да захвърлят всичко просто ей така, защото някой е казал нещо. Странно, нелогично, но въпреки това някак разбираемо, имайки предвид, че теглим с везните на душата си, а те имат доста неточна калибровка. Смятаме обороти по банкови сметки и лихви по кредити до части от стотинката, а не можем да пресметнем тежестта на една фраза. Дори не знаем дали да сложим метални теглиглки или талаш при измерване и анализ. Затова се осланяме на сляпата вяра, че опитът до такава степен ни е усъвършенствал, че дори без да гледаме можем да хванем правилната теглилка от първия път, елиминирайки нуждата от размисъл. Най-вероятно това е така, с една лека подробност, ние хващаме нашите мерки и теглилки и носим тежестта им за чужди фрази и действия, а за тях измерванията са по различни еталони.
Същото е и с хората. Не осъзнаваме колко тежат когато са чужди. Не осъзнаваме дори материята им, защото цялото им същество е заето от заблудата. Докосвайки я, усещаме, че не мерим точно и някак естествено продължаваме да променяме наборът от теглилки и се успокояваме, че няма нищо лошо в човекът, който ни удари в кантара с ягодите, макар да го видяхме как подпира голямата купа с пръст. И започваме да подпираме, да заместваме щипката честност с оправдания, после добавяме още една, само че този път оправдаваме себе си за вярата, после още една, с която оправдаваме другите, че не вярват на оправданията ни да се доверяваме на оправдания, после още една - чисти опрадания, защото причина трябва да има, още една за вкус и още една и още една .... и една последна, която е своеобразен десерт и поради тази причина заслужава бляскаво заглавие: "Моята надежда", "Вярата, че мечтите ми се сбъдват" или "Човек трябва да е упорит". И какво като внася горчивина, нали все пак има и сладък привкус?
Само че многото сладко води до покачване на кръвната захар, т.е. до отравяне. И колкото по-дълго време изкарваме отровени, толкова повече мислим, че състоянието ни е нормално и дори се чувстваме перфектно, въпреки на пръв поглед малките неудобства, които със всеки ден се увеличават. Организмите ни започват да отказват първо десерта, а лекарите ни убеждат в последствие, че това е инстинкт за самосъхранение. Някак ни се яде, но отганизмите ни отказват да приемат повече от няколко хапки. И започваме да усещаме десета горчив- онзи, същия - надеждата, вярата и упоритостта. Изведнъж ни хрумва - да заменим захарта с подсладител, колко хитро и отваряме рецептата. А там какво? Три щипки потъпкано достойнство, няколко оставени настрана дългогодишни приятели, дузина неоправани надежди, една мечта, която от толкова дълго време е на командно дишане, че моментът, в който вече не си заслужава да заема апарата с кислорода остава някъде отдавна пропуснат, и захарта на надеждата, като че от векове карамелизирала се по стените на десертната чаша от горещите емоции. Всичко е добре разбиркано, само карамелът си стои някак настрани и ни кара да се чудим - да го разтопим или да го изстържем.
От многото чудене идват на помощ чуждите мерки и теглилки. Караме някой чужд да ни премери карамела в чашата, за да знаеш струва ли си да се разтопява. И той какво слага от другата страна на кантара? Захарен памук или въздух под налягане или шепа подигравки. А захар липсва, няма надежда, разтворила се е в заблудата се е получил въздуха под налягане, уж разнородни съставки в невъзможна химична реакция, а всъщност вечен изход в уравление с един излишен делител - чуждият. Защото чуждият не трябва да присъства в което и да е уравнение, защото петте букви от името му са запълнени като в настойчиво оцветена детска рисунка с усещането, че независимо от твърденията му, е толкова чужд, та започва да излиза от очеранията на буквите. И не че е на някой друг, просто е чужд. Или пък може би е?
Същото е и с хората. Не осъзнаваме колко тежат когато са чужди. Не осъзнаваме дори материята им, защото цялото им същество е заето от заблудата. Докосвайки я, усещаме, че не мерим точно и някак естествено продължаваме да променяме наборът от теглилки и се успокояваме, че няма нищо лошо в човекът, който ни удари в кантара с ягодите, макар да го видяхме как подпира голямата купа с пръст. И започваме да подпираме, да заместваме щипката честност с оправдания, после добавяме още една, само че този път оправдаваме себе си за вярата, после още една, с която оправдаваме другите, че не вярват на оправданията ни да се доверяваме на оправдания, после още една - чисти опрадания, защото причина трябва да има, още една за вкус и още една и още една .... и една последна, която е своеобразен десерт и поради тази причина заслужава бляскаво заглавие: "Моята надежда", "Вярата, че мечтите ми се сбъдват" или "Човек трябва да е упорит". И какво като внася горчивина, нали все пак има и сладък привкус?
Само че многото сладко води до покачване на кръвната захар, т.е. до отравяне. И колкото по-дълго време изкарваме отровени, толкова повече мислим, че състоянието ни е нормално и дори се чувстваме перфектно, въпреки на пръв поглед малките неудобства, които със всеки ден се увеличават. Организмите ни започват да отказват първо десерта, а лекарите ни убеждат в последствие, че това е инстинкт за самосъхранение. Някак ни се яде, но отганизмите ни отказват да приемат повече от няколко хапки. И започваме да усещаме десета горчив- онзи, същия - надеждата, вярата и упоритостта. Изведнъж ни хрумва - да заменим захарта с подсладител, колко хитро и отваряме рецептата. А там какво? Три щипки потъпкано достойнство, няколко оставени настрана дългогодишни приятели, дузина неоправани надежди, една мечта, която от толкова дълго време е на командно дишане, че моментът, в който вече не си заслужава да заема апарата с кислорода остава някъде отдавна пропуснат, и захарта на надеждата, като че от векове карамелизирала се по стените на десертната чаша от горещите емоции. Всичко е добре разбиркано, само карамелът си стои някак настрани и ни кара да се чудим - да го разтопим или да го изстържем.
От многото чудене идват на помощ чуждите мерки и теглилки. Караме някой чужд да ни премери карамела в чашата, за да знаеш струва ли си да се разтопява. И той какво слага от другата страна на кантара? Захарен памук или въздух под налягане или шепа подигравки. А захар липсва, няма надежда, разтворила се е в заблудата се е получил въздуха под налягане, уж разнородни съставки в невъзможна химична реакция, а всъщност вечен изход в уравление с един излишен делител - чуждият. Защото чуждият не трябва да присъства в което и да е уравнение, защото петте букви от името му са запълнени като в настойчиво оцветена детска рисунка с усещането, че независимо от твърденията му, е толкова чужд, та започва да излиза от очеранията на буквите. И не че е на някой друг, просто е чужд. Или пък може би е?
сряда, 3 февруари 2016 г.
Новият Читател
Имало едно време един блог с твърде нисък рейтинг. Прекалено малко хора го посещавали, но за сметка на това изключително качествени. Първият разказ в него бил от преди 11г., но един ден един мъж го открил. Много му харесал и помолил блогърката да му напише нещо, специално на него, но на Български. Нали знаете как срещаш някого и искаш да го плиснеш върху него една огромна вълна от словоизлияния за това какво си преживял? Е, това не се случило, напротив, блогърката искала да глътне цялата тази вълна и да не остане и следа от преживяното, изстраданото, дори не искала да сподели радостите си с него. Не само това, не искала да знае нищо и за неговото минало. Е, тук свършва приказната част и се връщаме в реалността ...
Всъщност, блогърката съм аз и много се радвам, че тримата човека, които ме четат, го правят, защото понякога не мога да им кажа за проблемите си лично. Не ме питайте защо, може би вече съм придобила навика да съм силна сама и сама да съм силна. Това са две различни неща, а годините ми помагат единствено да ги разгранича едното от другото, но не и да притъпя необходимостта да се боря. Едно време един мъдър треньор ми казваше, че трябва да усетя водата и да се боря заедно с нея, а не срещу. "Не се бори срещу водата", казваше и понякога това ме спира, а друг път ме кара да сменям бурната, необуздана, мътна вода с друга, все така опустошителна, но чиста- чисто моя. Ако приемем, че обитавам вода, май напоследък съм сконна на се преместя на по-плитко и по-топло. A топлото човек си го открива сам или си го създава, или си избира място и започва да полага усилия да внесе уют - всичко, което те пази от дреболиите, в които се вглъбяваш и от едрите ръце на биещият ти шамари живот. Топлото не се чете наготово, то се пише всеки ден- в поглед, в усмивка, в смях, в свади. Не е важно да имаш нов читател, истинската ценност е съавтора.
Всъщност, блогърката съм аз и много се радвам, че тримата човека, които ме четат, го правят, защото понякога не мога да им кажа за проблемите си лично. Не ме питайте защо, може би вече съм придобила навика да съм силна сама и сама да съм силна. Това са две различни неща, а годините ми помагат единствено да ги разгранича едното от другото, но не и да притъпя необходимостта да се боря. Едно време един мъдър треньор ми казваше, че трябва да усетя водата и да се боря заедно с нея, а не срещу. "Не се бори срещу водата", казваше и понякога това ме спира, а друг път ме кара да сменям бурната, необуздана, мътна вода с друга, все така опустошителна, но чиста- чисто моя. Ако приемем, че обитавам вода, май напоследък съм сконна на се преместя на по-плитко и по-топло. A топлото човек си го открива сам или си го създава, или си избира място и започва да полага усилия да внесе уют - всичко, което те пази от дреболиите, в които се вглъбяваш и от едрите ръце на биещият ти шамари живот. Топлото не се чете наготово, то се пише всеки ден- в поглед, в усмивка, в смях, в свади. Не е важно да имаш нов читател, истинската ценност е съавтора.
Абонамент за:
Коментари (Atom)
