Чужденката

Вече не беше сигурна, че помни името си. Наричаше себе си Наталия- беше й харесало. Гледаше един сериал и това име й се наби в главата- дали беше на главната героиня или на актрисата, която изпълняваше ролята, нямаше значение. Така и не изгледа сериала, но за двете серии, от които хвана по 15 минути, и се стори, че краят ще бъде доста щастлив за Наталия. Името беше красиво и актуално на всички езици. В Русия я смятаха за рускиня, в Мароко за Мароканка, във Франция за Французойка. „Наше момиче“ казваха си всички, само в Япония и Китай не стигна, а и не искаше.
Първо спечели стипендия и някакъв конкурс за разменни начала, в който трябваше да изкара осми клас в Америка. Избяга от приемното семейство и скачаше от щат на щат, стигна и до Канада, върна се обратно в Щатите, но бързо разбра, че този живот не е за нея и като светещи мъниста я пленяваха снимките от списанията със светлините на Мексико, там вече мечтаеше за Перу. До осемнайстата си годишнина беше кръстосала двете Америки и беше въпрено убедена, че трчбва да продължи да пътува. А и беше чула името си на толкова различни езика, уж привидно еднакви, на толкова диалекта и наречия, че реши да измисли нещо по-лесно. Реши, че Запада не е за нея и се отправи към Сингапур. Имаше познати там, дори мислеше да се ожени за момчето, с което си говореха по ICQ по онова време. Файзал- доста симпатичен, нежен и внимателен младеж, който постави света в краката й както само някой възпитан с отношение може да направи. Само че я нямаше магията, нямаше го чувството, че си е вкъщи и продължи да пътува, върна се в Европа. Дали помнеше откъде е? Вече нямаше и значение, родителите й не я искаха. Бяха се развели и всеки имаше свое семейство, изградено с високи морални устои и една скитничка нямаше място при тях. Имаха малки деца, в края на крайщата, как щеше да им се отрази среща с девойка, прекъснала образованието си в осми клас, без причина за това и без да е постигнала нищо в живота си, ако не броим стотината думи от всеки език, но дори и те й се смесваха. Не си спомняше родителите си вече, спомняше си баба си и чувството, че си е вкъщи. Спомни си селската къща с килимите по стените. Разбира се, ще замине за Русия, ще си наеме подобна къща, все ще намери какво да работи, та тя толкова обичаше да общува с хора, беше продала хиляди кремове против бръчки, стотиши елекртомобили, милиони точила за ножове, приличащи на калинки. Имаше списък. Когато беше в америка, кремът против бръчки идваше от Европа.
Във всяка държава беше чужденката, дошла да промотира стоката. Работеше „странстваща“, но после гледа филма за Наталия, която трябваше да бъде щастлива и замина за странта с кимилите по стените. В Русия никой не вярваше, че не е местна, но въпреки това изкарваше пари, достатъчни за наем на къща, намери си дори и приятел. Той искаше да се ожени за нея и да разказва на приятелите си, след като се почерпят, нейните истории за различните държави. За него сватбата беше въпрос на измислен престиж и прищявка, а тя искаше единствено да си отиде у дома. Четеше книга за чесън и килими в Мароко и веднага продаде всичко, за да си купи билет за самолета. В услията си да си намери работа и дом, един мъж я видя на улицата и падна на колене да се умолява да се оженят. Реши, че тя не може да същестува там и се върна на летището. Първият самолет беше за Франция. За мъже не искаше и да чуе, мечтаеще си за морето. Обичаше да продава студен чай на плажа. Всички бяха толкова доволни, а тя наближаваше 30, нямаше за какво да съжалява и след всичко, което бе видяла по света, се бе научила да черпи енергия от усмивките на хората. Не беше вампир, просто си представяше момиче, омъжено за някой от нейнте бивши приятели, което все още намира сили да се усмихва и това я изпълваше с вяра, а както често честно признаваше пред себе си, с обекчение, че не е на тяхно място. Няма пиян мъж, деца с недъзи, не беше опитвала наркотици през живота си, само беше сръбвала водка, вино, бира и някой друг изискан коктейл. Гледаше чая и мислеше, че е късметлийка. Не харчеше много за храна, а квартирата й беше и потриерна и живееше безплатно. Умееше лесно да се сприятелява и ролята на протиер веднага я пое една местна възрастна дама, която обожаваше да слухти и гледа кой кога идва и си отива. Искаше само внимание в замяна и няколко разказа за страни, които никога няма да посети. Разбира се, Наталия не беше безпаметна, помнеше доста неща, но страните й се смесваха. Замисли се камилите в Щатите ли бяха и дали беше виждала камили на живо или бяха от сериала, който тръгна след последната серия за Наталия, която тя така и не изгледа. Нямаше значение, възрастната дама не можеше да се съсредоточи повече от десет минути. Наталия си мислеше да напише книга, дори беше измислила как да напише цяла поредица. Щеше да преведе буквално епитетите за възхвала, възмущение, ярост и любов от всички езици, които беше чувала, на езика, на който пише книгите- по един том за всяка страна, в която се е задържала повече от три месеца . Истиснки се гордееше с идеята си, оставаше й да избере език-своя си език.
Тогава реши да обиколи Европа, харесваше й многообразието от езици. Италия и после не помнеше как се казваха, куп малки държавици. В една от тях видя истинският живот чрез един леко понапълнял и посбръчкал се от работа някога красив мъж. Попита го на колко години е. Като чу „тридесет и“ си отдъхна, нямаше значение, че следваше девет. Укори себе си за мисълта, че някога е бил красив, та цялата красота на света се четеше в очите му, в движенията му, в гласа му и начинът, по който променяше тона си когато говори с нея. Спомни си азиатския обичай да се говори тихо на деца, пренебрежението, с което й се стори, че арабите говорят на жените си, изведжъж пред нея в точна последователност изплуваха всички събитя от живота й и вече не й се смесваха спомените. Гледаше го в очите и животът й изглеждаше подреден низ. Помоли го да не се отделя от нея докато не нахвърля основните моменти, на които да наблегне в бъдещите си книги, преди спомените да се превърнат в неузнавама бъркотия. На следвашият ден той дойде с 50 тефтера- възможно най-скъпите, еднакви по всичко, освен по корицата. Тя се учуди, та точно в толкова държави беше успяла да поживее за 12 години. Странно съвпадение, пишеше и го гледаше в очите. Прелистваше страниците и написваше само заглавието на историята. За месец имаше всичките заглавия, а той си взе отпуската, която не беше ползвал с години. Караше я да му разказва. Когато спираше, за да си поеме дъх, той я прегръщаше силно и я молеше да му събере малко любов от света и от миналото си и да я даде на него. Тя се смееше, дори му заяви, че ако някоя й го открадне, ще събере не любов, а цялата омраза и злоба, с която е била заливана през годините. „Никоя няма да ме открадне“ казваше той и започваше да й дава отчет за скучната си работа. Тя обичаше да слуша общо петдестте думи от описанието му и се молеше да намери поне още две-три и да продължи. Научи всички термини, научи се да кара колата му, научи се да му готви, да мие, да пере калните му дрехи и да прави баница. Абонира се за списание за бъдещи майки и се захвана да плете бебешки шапки и шалчета, но той не й даваше да ги продава. „Пази ги за нашето бебе“ казваше, „то рано или късно ще ни открие“. Все пак, тя продаде част от дрешките и събра пари за сватба. Сега беше нейн ред да му предложи, всичките предишни пъти тя избираше мъжете, а те й предлагаха- толкова несполучлив вариант. Сега той я беше открил, а тя щеше да го отведе към щастливото семейно съществуване, към мястото, където всяка вечер щяха да се прибират с нетърпение, към вкъщи...
Тази вечер той не дойде, вместо това й се обадиха по телефона- трудова злополука с трагичен край. Отиде да види дали е истина. Видя го, прегърна го и така заспа. Събуди се в моргата премръзнала, но не го пусна, те й го отнеха. С него взеха живота й, любовта й, смеха й, надеждите й, щастието й, книгите й, спомените й. Не можа да отиде на погребението. Знаеше къде е гроба и все не събираше сили да повярва-видеше ли, че е гроб, щеше да й се наложи да повярва, че го няма. Един ден реши да замине отново- може би във Франция-там щеше да има достатъчно време да продава студен чай и да пише книга за голямата любов, след която забравяш къде си бил, дори да си обиколил сто държави да си живял в петдесет, но не можеше да тръгне преди да се сбогува с него. Стресна се, когато унесена в мислите си, видя майка му -беше дошла на гроба с букет цветя, сълзи на очите и по бузите и черни дрехи. Запознаха се и тя реши да изпрати жената, отгледала най-специалния мъж на света, до тях. Не се беше сетила да го попита дали има брат или сестра и се разплака когато жената й каза, че вече никога няма да чуе думата „мамо“. „Мен пък изобщо никой няма да ме нарича така“, мислеше си Наталия. Дълго плакаха и двете и Наталия реши да остане още една седмица, за да помогне с домакинството. Всяка сутрин ставаше и правеше баници, переше, посади домати в двора и дойде ред да изчисти мазето. Слезе долу и намери някакви прашни чували. Прахта се разлетя и тя се закашля. Възрастната жена дотърча и й се скара да не пипа някога закачените на стената стари килими. Призна си, че много ги е обичала и не е могла да ги изхвърли, макар че вече не са модерни и никой няма да ги използва. Разплакаха се и двете и единствените думи, които ясно се откроиха от риданията бяха: „Не се казвам Наталия, мамо!“