Чуждият

           Странно е как хората са готови да махнат с лека на ръка на усилията, които са положили, да захвърлят всичко просто ей така, защото някой е казал нещо. Странно, нелогично, но въпреки това някак разбираемо, имайки предвид, че теглим с везните на душата си, а те имат доста неточна калибровка. Смятаме обороти по банкови сметки и лихви по кредити до части от стотинката, а не можем да пресметнем тежестта на една фраза. Дори не знаем дали да сложим метални теглиглки или талаш при измерване и анализ. Затова се осланяме на сляпата вяра, че опитът до такава степен ни е усъвършенствал, че дори без да гледаме можем да хванем правилната теглилка от първия път, елиминирайки  нуждата от размисъл. Най-вероятно това е така, с една лека подробност, ние хващаме нашите мерки и теглилки и носим тежестта им за чужди фрази и действия, а за тях измерванията са по различни еталони.
           Същото е и с хората. Не осъзнаваме колко тежат когато са чужди. Не осъзнаваме дори материята им, защото цялото им същество е заето от заблудата. Докосвайки я, усещаме, че не мерим точно и някак естествено продължаваме да променяме наборът от теглилки и се успокояваме, че няма нищо лошо в човекът, който ни удари в кантара с ягодите, макар да го видяхме как подпира голямата купа с пръст. И започваме да подпираме, да заместваме щипката честност с оправдания, после добавяме още една, само че този път оправдаваме себе си за вярата, после още една, с която оправдаваме другите, че не вярват на оправданията ни да се доверяваме на оправдания, после още една - чисти опрадания, защото причина трябва да има, още една за вкус и още една и още една .... и една последна, която е своеобразен десерт и поради тази причина заслужава бляскаво заглавие: "Моята надежда", "Вярата, че мечтите ми се сбъдват" или "Човек трябва да е упорит". И какво като внася горчивина, нали все пак има и сладък привкус?
          Само че многото сладко води до покачване на кръвната захар, т.е. до отравяне. И колкото по-дълго време изкарваме отровени, толкова повече мислим, че състоянието ни е нормално и дори се чувстваме перфектно, въпреки на пръв поглед малките неудобства, които със всеки ден се увеличават. Организмите ни започват да отказват първо десерта, а лекарите ни убеждат в последствие, че това е инстинкт за самосъхранение. Някак ни се яде, но отганизмите ни отказват да приемат повече от няколко хапки. И започваме да усещаме десета горчив- онзи, същия - надеждата, вярата и упоритостта. Изведнъж ни хрумва - да заменим захарта с подсладител, колко хитро и отваряме рецептата. А там какво? Три щипки потъпкано достойнство, няколко оставени настрана дългогодишни приятели, дузина неоправани надежди, една мечта, която от толкова дълго време е на командно дишане, че моментът, в който вече не си заслужава да заема апарата с кислорода остава някъде отдавна пропуснат, и захарта на надеждата, като че от векове карамелизирала се по стените на десертната чаша от горещите емоции. Всичко е добре разбиркано, само карамелът си стои някак настрани и ни кара да се чудим - да го разтопим или да го изстържем.
         От многото чудене идват на помощ чуждите мерки и теглилки. Караме някой чужд да ни премери карамела в чашата, за да знаеш струва ли си да се разтопява. И той какво слага от другата страна на кантара? Захарен памук или въздух под налягане или шепа подигравки. А захар липсва, няма надежда, разтворила се е в заблудата се е получил въздуха под налягане, уж разнородни съставки в невъзможна химична реакция, а всъщност вечен изход в уравление с един излишен делител - чуждият. Защото чуждият не трябва да присъства в което и да е уравнение, защото петте букви от името му са запълнени като в настойчиво оцветена детска рисунка с усещането, че независимо от твърденията му, е толкова чужд, та започва да излиза от очеранията на буквите. И не че е на някой друг, просто е чужд. Или пък може би е?