Преди години, когато се събудех в малките часове на нощта, колкото и да се стараех да не те събудя, не успявах. Ти скачаше при най-малкото ми движение, прегръщаше ме и за да заспя, ми разказваше приказки. Бяха нескопосани смешни, груби, но все пак чаровни и винаги имаха ефект- заспивах.
Това помня и до днес. Само това. От толкова години хубави моменти, лоши моменти, сърдитни, натяквания, взаимни обвинения и крясъци, обръщайки се назад, помня приказките. Само че сега те не са недодялани, смешни и не вярвам, че завършват с нещо хубаво. Те са твоите приказки, завъшващи със сълзи. Защото нашата приказка бе обратна на всички, които ми разказваше- започна със безбрежно щастие, а на финала принцът се оказа картоф, а принцесата- жаба. Тъжно е. Но ми харесва, защото си имаме наша си приказка и никой не може да я открадне и отрече, дори ти. Или аз. Да си призная честно, аз се опитах- да я забравя, да я открадна, да я скъсам, да я изгоря. Опитах се даже да обединя нашата история с друга, да за си получа и аз все някога щасливия край. Е, не ми се получи и едва вчера проумях защо- защото авторството принадлежи на двамата. И двамата давахме всичко от себе си, понякога правехме невъзможното, за да приемем различията си, и двамата четяхме любов в погледите си дори когато се карахме. Да, не ни се получи общото бъдеще и не- не искам да правиш компромиси заради мен. Ще бъда далеч по-щастлива ако знам, че постигаш целта си без мен. Трябва да я постигнеш. Както и аз моята- само така ще е имало смисъл да се отречем един от друг. Ще започнем нови приказки, които няма да са продължение на старата, но ще завършват щастливо- само така ще е имало смисъл да се отречем един от друг. И няма да позволяваме на никого да наднича в нашата, общата – само така ще е имало смисъл да се вречем един на друг…
Нека хората не знаят за нея, нека не знаят как сме се запознали, какво си ми казал … И това го разбрах вчера. Мислех, че ще ми олекне като разкажа на някого всичко, но този някой те познаваше. Той вече знаеше, че ти си нахален, груб, изключително шумен и невъзможен. Да не говорим колко често изпълняваш обещанията си към хората ... И колко добре се спряваш с работата си без помощта на друг … И колко цветущ е езикът при когато отказваш на някого и го изпращаш да пасе трева … Е, такъв си си, какво да се прави. Но не исках да слушам повече цитати, знам ги. При това всичките. Знам и колко си нахален. И груб. Оставих го да си разказва, без да споменавам, че те познавам и че с мен не си бил такъв. Никога. Дори и за секунда, дори и когато ме обвиняваше. И когато ме изпращаше да паса трева. За разлика от мен. Аз бях грубата когато те изпратих да отидеш там, откъдето си се взел. Бях груба и в отказите си да се върна при теб, въпреки че толкова много те обичах ... Тъкмо когато се замислих над това колко много съм те обичала, установих, че новата ми приказка няма да бъде на тази страница и по-добре да смачкам и да я изхвърля след първото написано изречение ... Стана много лесно. Замислих се защо не ми се получава така с нашата приказка. Какво като е общо авторството? Ще я изскубна страница по страница и ще останат само кориците. И я отворих. Само че видях, че след като принцът се беше превърнал в картоф, а принцесата- в жаба, бяха изникнали нови страници. Бели. Празни. Даже до тях имаше две заострени пера и мастило. Само чакаха да бъдат написани. Изтръгвах ги една по една, но те никнеха отново. Тогава започнах да ги късам. За мое учудване се късаха идеално точно по средата, все едно бяха изрязани предварително, но за мен винаги оставаше външната част. Явно или твоята е вътрешната, или тябва да късаме празните листа заедно. Реших да ти напиша нещо върте, като послеслов, но не знаех какво- всичко съм ти казала, и да не съм ти го казала, го знаеш. Дълго мислих, но на целия свят не можеше да се намери нещо, което да искам да споделя с теб. Затворих книгата и го измислих- исках да ти благодаря за всичко- за опората, която си бил за мен, за вярата в мен, за любовта, с която си ме дарявал през годините, за стоицизма с който ме понасяше в моментите, в които самата аз не можех. Исках и да ти пожелая щастие. Само че вече бях откъснала моята половина от листата, а на твоята беше невъзмжно да пиша. Затова ти го написах на корицата и ти давам книгата, от която да откъснеш твоята половина от празните страници, да напишеш на твоята частр от корицата всичко недоизказано, да довършиш историята и да получим завършен разказ – истински и неподправен, от който все пак лъха любов и щастие. Няма значение, че е в началото, а не в края, нали?
